Непоносимата лекота на любовта

Нищо не може да се сравни с тези есенни залези в Чикаго. Слънцето, меко преливащо от жълто до оранжево заставаше над хоризонта и сякаш изчакваше облаците да го съпроводят някъде, за човешките очи неизвестно къде. Мария, като всеки работен ден беше останала последна в офиса, беше заключила и пуснала алармата, и сега разсеяно пропускаше насрешните коли през тъмните си очила. Музиката на Бах я пренасяше в някакви стари немски катедрали, които винаги й се струваха учудващо познати, сякаш някога е живяла там. Усещаше мириса на орехово дърво, баварски мрамор и протестантска пот. През целия ден я измъчваше едно необяснимо главоболие. Замисли се за последния си разговор със Стив. Беше й казал, че не може да живее без нея и че след работа кара напосоки из града преди да се прибере вкъщи. Развода му продължи повече от година и опустоши и последните остатъци от чара на връзката им, който така ненадейно и за нея самата я беше хвърлил в пламъците на нещо, което много приличаше на любов. Изчезна от лицето му онзи мек ироничен поглед и онова неподражаемо, еврейско чувство за хумор. Разтапяше се когато й казваше: „Жената, дарлинг е сложно същество – ключът за сърцето й трябва да се поставя на съвсем различни места”. Винаги й е било чудно защо евреите познават толкова добре жените. Отговора го намери в една книга, където авторът, също евреин, пишеше че евреите всъщност са жените на света. Може би затова във всеки момент знаеха какво иска една жена и от какво има нужда. А пък за секса, да не говорим – сладка топлина я изпълваше само като си спомнеше. От всички любовници, които беше имала нито един не беше толкова всеотдаен, нежен и галъовен, макар и доста по-възрастен от нея. Тя му беше дала ключа от апартамента и всеки вторник, когато правеха секс, всеки път беше като една дива езда по някакъв безкраен морски бряг, последванa от незабравимо издигане в небесата, един дълъг полет, едно дълго реене, което тя мечтаеше никога да не свършва. После той си тръгваше, бързаше да се прибере при жена си и трите си любвеобилни дъщерички. На вратата я поглеждаше гузно, целуваше я и казваше двете най-любими думички. Тя му отговаряше: „И аз” и после цяла нощ не можеше да заспи. Заради него се потопи в тайната философия на Кабала и Зохар. Оттам научи, че общата човешка душа се състои цифром и словом от 600000 отделни човешки души и всяко поколение на Земята са всъщност облечените в тела тези шестотин хиляди души. Когато говореха за това и той деликатно й разкриваше една след друга еврейските тайни, тя имаше чувството че я обладава някакъв нов бог. Мария наближаваше четиридесетте, но всеки път когато се разглеждаше гола на огледалото в банята, също като Сафо се радваше на дългата си руса коса, на сините си очи, на твърдите си гърди и порцеланово бяла кожа. Ходеше грациозно и мъжете, които я познаваха се чувстваха като на състезание – настръхнали, готови на всичко, за да я спечелят. Мария мечтаеше да живее красиво, но винаги избираше най-неподходящия мъж. Този, който нахлуваше най-безцеремонно и самоуверено в личното й пространство. Докато не откри в службата Стив. После той я запозна с жена му и децата, после й призна че не спи вече с нея, после дойде развода, после болестта му и посещенията й в болницата. Но всичко това, този живот на наложница след цялата тази година започна да я измъчва и тя разви чувство за вина. Често се случваше изведнъж да заплаче, ей така без причина. „ Днес ми е нещо ревливо.” – си казваше, за да се ободри. И неусетно с времето закопня за бременност и раждане на дете.
Мина по познатите улици и паркира пред блока. Преди да отвори пощенската кутия нещо необичайно я накара да се обърне. На отсрещната стена с четлив почерк на английски беше написано: „Мария, обичам те.” Сърцето й заби лудо. Първата й мисъл бе да провери дали някоя друга Мария не живее в блока. Не, нямаше. „Може би, Стив е идвал и е решил да ме изненада” – си помисли докато влизаше в апартамента. „Глупости, не е той.” Той й го казваше само на вратата, когато си тръгваше и никога не го беше написал, нито в e-mail-ите, нито в SMS-ите. Сигурно, за да няма доказателства за изневярата му. На горния етаж живееше млад мъж, който отдавна й беше направил впечатление. Бяха се разминавали няколко пъти на входа. Беше висок, с правилни черти и дълбоки, замислени очи. Живееше сам. Понякога в безсънните й нощи я нападаха сексуални фантазии, в които си го представяше като идеалния „донор”. Донор на онзи божествен елей, от който се раждаха децата. „Може би е той.” С тази мисъл заспа. На сутринта надписът го нямаше. Работния й ден премина невероятно бързо. Вечерта отново беше там. Сякаш някой само чакаше да стане привечер, написваше го и се скриваше. Това продължи цяла седмица. Тогава тя реши да разбере на всяка цена кой й се обяснява в любов. Един ден не отиде на работа и търпеливо зачака. Скри се зад стълбището откъдето се виждаше входа и си взе книга за четене. Малко след 6 часа влезе момче на около 12 години. Беше с гъста къдрава коса и сериозно изражение на лицето. Внимателно извади от джоба си тебешир и бавно написа на същото място: „Мария, обичам те.”
Някаква буца заседна в гърлото на Мария. Сълзите сами рукнаха по бузите й. Тя закри лицето в шепите си и дълго хлипаше конвулсивно.

Севделин Панев
19 Август 2009