Нищо не може да се сравни с тези есенни залези в Чикаго. Слънцето, меко преливащо от жълто до оранжево заставаше над хоризонта и сякаш изчакваше облаците да го съпроводят някъде, за човешките очи неизвестно къде. Мария, като всеки работен ден беше останала последна в офиса, беше заключила и пуснала алармата, и сега разсеяно пропускаше насрешните коли през тъмните си очила. Музиката на Бах я пренасяше в някакви стари немски катедрали, които винаги й се струваха учудващо познати, сякаш някога е живяла там. Усещаше мириса на орехово дърво, баварски мрамор и протестантска пот. През целия ден я измъчваше едно необяснимо главоболие. Замисли се за последния си разговор със Стив. Беше й казал, че не може да живее без нея и че след работа кара напосоки из града преди да се прибере вкъщи. Развода му продължи повече от година и опустоши и последните остатъци от чара на връзката им, който така ненадейно и за нея самата я беше хвърлил в пламъците на нещо, което много приличаше на любов. Изчезна от лицето му онзи мек ироничен поглед и онова неподражаемо, еврейско чувство за хумор. Разтапяше се когато й казваше: „Жената, дарлинг е сложно същество – ключът за сърцето й трябва да се поставя на съвсем различни места”. Винаги й е било чудно защо евреите познават толкова добре жените. Отговора го намери в една книга, където авторът, също евреин, пишеше че евреите всъщност са жените на света. Може би затова във всеки момент знаеха какво иска една жена и от какво има нужда. А пък за секса, да не говорим – сладка топлина я изпълваше само като си спомнеше. От всички любовници, които беше имала нито един не беше толкова всеотдаен, нежен и галъовен, макар и доста по-възрастен от нея. Тя му беше дала ключа от апартамента и всеки вторник, когато правеха секс, всеки път беше като една дива езда по някакъв безкраен морски бряг, последванa от незабравимо издигане в небесата, един дълъг полет, едно дълго реене, което тя мечтаеше никога да не свършва. После той си тръгваше, бързаше да се прибере при жена си и трите си любвеобилни дъщерички. На вратата я поглеждаше гузно, целуваше я и казваше двете най-любими думички. Тя му отговаряше: „И аз” и после цяла нощ не можеше да заспи. Заради него се потопи в тайната философия на Кабала и Зохар. Оттам научи, че общата човешка душа се състои цифром и словом от 600000 отделни човешки души и всяко поколение на Земята са всъщност облечените в тела тези шестотин хиляди души. Когато говореха за това и той деликатно й разкриваше една след друга еврейските тайни, тя имаше чувството че я обладава някакъв нов бог. Мария наближаваше четиридесетте, но всеки път когато се разглеждаше гола на огледалото в банята, също като Сафо се радваше на дългата си руса коса, на сините си очи, на твърдите си гърди и порцеланово бяла кожа. Ходеше грациозно и мъжете, които я познаваха се чувстваха като на състезание – настръхнали, готови на всичко, за да я спечелят. Мария мечтаеше да живее красиво, но винаги избираше най-неподходящия мъж. Този, който нахлуваше най-безцеремонно и самоуверено в личното й пространство. Докато не откри в службата Стив. После той я запозна с жена му и децата, после й призна че не спи вече с нея, после дойде развода, после болестта му и посещенията й в болницата. Но всичко това, този живот на наложница след цялата тази година започна да я измъчва и тя разви чувство за вина. Често се случваше изведнъж да заплаче, ей така без причина. „ Днес ми е нещо ревливо.” – си казваше, за да се ободри. И неусетно с времето закопня за бременност и раждане на дете.
Мина по познатите улици и паркира пред блока. Преди да отвори пощенската кутия нещо необичайно я накара да се обърне. На отсрещната стена с четлив почерк на английски беше написано: „Мария, обичам те.” Сърцето й заби лудо. Първата й мисъл бе да провери дали някоя друга Мария не живее в блока. Не, нямаше. „Може би, Стив е идвал и е решил да ме изненада” – си помисли докато влизаше в апартамента. „Глупости, не е той.” Той й го казваше само на вратата, когато си тръгваше и никога не го беше написал, нито в e-mail-ите, нито в SMS-ите. Сигурно, за да няма доказателства за изневярата му. На горния етаж живееше млад мъж, който отдавна й беше направил впечатление. Бяха се разминавали няколко пъти на входа. Беше висок, с правилни черти и дълбоки, замислени очи. Живееше сам. Понякога в безсънните й нощи я нападаха сексуални фантазии, в които си го представяше като идеалния „донор”. Донор на онзи божествен елей, от който се раждаха децата. „Може би е той.” С тази мисъл заспа. На сутринта надписът го нямаше. Работния й ден премина невероятно бързо. Вечерта отново беше там. Сякаш някой само чакаше да стане привечер, написваше го и се скриваше. Това продължи цяла седмица. Тогава тя реши да разбере на всяка цена кой й се обяснява в любов. Един ден не отиде на работа и търпеливо зачака. Скри се зад стълбището откъдето се виждаше входа и си взе книга за четене. Малко след 6 часа влезе момче на около 12 години. Беше с гъста къдрава коса и сериозно изражение на лицето. Внимателно извади от джоба си тебешир и бавно написа на същото място: „Мария, обичам те.”
Някаква буца заседна в гърлото на Мария. Сълзите сами рукнаха по бузите й. Тя закри лицето в шепите си и дълго хлипаше конвулсивно.
Севделин Панев
19 Август 2009
неделя, 30 август 2009 г.
Обърни се с гняв назад
В либералната теория има един класически модел, който се нарича „дилемата на затворника”. Нека си представим, че в една килия има двама следствени, които очакват да бъдат разпитани. Поради естеството на ситуацията и човешката природа, хората в килията започват да споделят своето минало и най-вече за какво и как са попаднали там. И всеки един от тях научава доста за другия. Тогава следователите (разбирай властта) извикват на разпит първо единия, после другия. Нито един от двамата обаче не знае какво е говорил или премълчал другия пред тях. Разбира се, разпитващите са предложили на всеки един да „пропее” и да натопи другия, с цената на освобождаване от наказание. В този момент, според либералната теория, човек е изправен пред избор между няколко възможности. Или да натопиш съкилийника си и да мълчиш пред него, или да мълчиш пред следователите и пред него, или да мълчиш пред тях, а да споделиш всичко със съкилийника си. Цялата сложност на дилемата е, кой пръв ще проговори и пред кого. Когато попитах професора как биха постъпили българите според дилемата на затворника, той отговори: „В най-добрия случай, ако не предаде другаря си, ще заеме позиция на изчакване. И то, защото няма доверие на никой, нито на тези с които живее, нито на тези от които зависи”.
Да поговорим сега малко за отминалите президентски избори и за новия президент на САЩ, Барак Обама. За вече нашият президент, Барак Обама. Както Джон Кинг от CNN каза: „Изборите свършиха, но всичко едва сега започва”. Какво беше нашето участие в тези избори? Защо българската стратегия винаги е била да изчакваме какво ще се случи? Да гледаме сеир.
Ние сме относително малка, неузряла и необединена емигрантска колония в Чикаго, въпреки няколкото вестника, въпреки добрите позиции на неколцина българи. Имам предвид лекари, адвокати, агенти на недвижими имоти, бизнесмени, чиновници и още много други. Въпреки дори Консулския отдел в Чикаго. Но разбира се, нямаме нито един на изборна длъжност все още. Изборите, които разтърсиха Америка преминаха като глас в пустиня през задръстеното от неволи колективно съзнание на нашата емигрантска общност. Ние сме склонни до изнемощаване да говорим за България, да си спомняме колко значими сме били там, да анализираме 10-и Ноември и какво се случи след това. Вярно е, че сме свързани до живот с наште близки там и те разчитат на нас, но вярно е също, че миналото никога няма да се повтори. Взирайки се в миналото пропускаме настоящето. Ние живеем тук и сега. И ако не вземем участие в живота тук, след време отново ще бъдем същите скептици и циници, които само ще мърморят и ще повтарят прочетеното от вестниците. Както казва моят приятел Том Волкър: „Всеки ден си изправен пред избор. Изборът е риск и ако поемеш риска или ще спечелиш, или ще загубиш. Но, това е единственото правило в живота. Или участваш в играта или оставаш страничен наблюдател”.
Нека сега ви разкажа една скучна, но действителна история. Ти си един обикновен данъкоплатец и гражданин на Америка. Плащаш си редовно наема, сметките, винаги оставяш бакшиш, ходиш на работа, срещаш се с приятели, гледаш телевизия, четеш вестници. И книги отвреме навреме. Както се казва – това, което ние наричаме живот, обикновено е само списъка на задачите за деня. С две думи, живееш като къртица. Незабележим, неразличим, невидим. От летаргията се събуждаш когато започват първичните избори за президент в Америка. Старата страст към политиката изведнъж оживява отново в теб. Когато чуваш речта на Барак Обама на първите избори в Айова, направо се парализираш от учудване. Нима това е възможно? Нима е имало в Америка толкова умен, проницателен и вдъхновен човек? А когато прочиташ книгата му „The Audacity of Hope” (Дързостта на надеждата) вече нямаш никакви съмнения – това е твоят човек. По-късно в хода на кампанията някой от твойте сънародници ще ти каже: „Та той, дори не говори добре английски”. Ех, скъпи мои, едва ли някой скоро е говорил такъв брилянтен английски. Спомняш си дори такъв случай. Обама е заобиколен от черни и един от тях му казва: „Ти не можеш да говориш като нас”. В отговор Обама започна да им говори бързо на сленг, от което цялата група замръзна в мълчание. Ти отдавна си взел решение да му помогнеш с всичко, с което можеш. Записваш се по Интернет като доброволец в кампанията му, правиш дарения, преминаваш двудневен тренировъчен курс за районен организатор. Там се срещаш с необикновени хора. Красиви лица - бели и черни. Очите им светят от възторг. Никога няма да забравиш лектора – Мелиса Макнийл. Учителка по музика, интелигентна, чувсвителна и преданна. После дните отлитат като птици, един след друг. Трябва да се помогне в Индиана. Хиляди телефонни обаждания. И както се казва „ето идва заветния миг”. Барак Обама – сенатрът от Илинойс е първият чернокож президент на Америка. Неописуема радост. Почти същата, като при избирането на Желъо Желев за президент на България. Само че сега сме в Америка – сърцето на световната демокрация. И се обръщаш с гняв назад. Заради всички пропуснати мигове. Да се живее на този свят е трудно, но другаде няма къде.
10 ноември 2008 г. Севделин Панев
Чикаго
Да поговорим сега малко за отминалите президентски избори и за новия президент на САЩ, Барак Обама. За вече нашият президент, Барак Обама. Както Джон Кинг от CNN каза: „Изборите свършиха, но всичко едва сега започва”. Какво беше нашето участие в тези избори? Защо българската стратегия винаги е била да изчакваме какво ще се случи? Да гледаме сеир.
Ние сме относително малка, неузряла и необединена емигрантска колония в Чикаго, въпреки няколкото вестника, въпреки добрите позиции на неколцина българи. Имам предвид лекари, адвокати, агенти на недвижими имоти, бизнесмени, чиновници и още много други. Въпреки дори Консулския отдел в Чикаго. Но разбира се, нямаме нито един на изборна длъжност все още. Изборите, които разтърсиха Америка преминаха като глас в пустиня през задръстеното от неволи колективно съзнание на нашата емигрантска общност. Ние сме склонни до изнемощаване да говорим за България, да си спомняме колко значими сме били там, да анализираме 10-и Ноември и какво се случи след това. Вярно е, че сме свързани до живот с наште близки там и те разчитат на нас, но вярно е също, че миналото никога няма да се повтори. Взирайки се в миналото пропускаме настоящето. Ние живеем тук и сега. И ако не вземем участие в живота тук, след време отново ще бъдем същите скептици и циници, които само ще мърморят и ще повтарят прочетеното от вестниците. Както казва моят приятел Том Волкър: „Всеки ден си изправен пред избор. Изборът е риск и ако поемеш риска или ще спечелиш, или ще загубиш. Но, това е единственото правило в живота. Или участваш в играта или оставаш страничен наблюдател”.
Нека сега ви разкажа една скучна, но действителна история. Ти си един обикновен данъкоплатец и гражданин на Америка. Плащаш си редовно наема, сметките, винаги оставяш бакшиш, ходиш на работа, срещаш се с приятели, гледаш телевизия, четеш вестници. И книги отвреме навреме. Както се казва – това, което ние наричаме живот, обикновено е само списъка на задачите за деня. С две думи, живееш като къртица. Незабележим, неразличим, невидим. От летаргията се събуждаш когато започват първичните избори за президент в Америка. Старата страст към политиката изведнъж оживява отново в теб. Когато чуваш речта на Барак Обама на първите избори в Айова, направо се парализираш от учудване. Нима това е възможно? Нима е имало в Америка толкова умен, проницателен и вдъхновен човек? А когато прочиташ книгата му „The Audacity of Hope” (Дързостта на надеждата) вече нямаш никакви съмнения – това е твоят човек. По-късно в хода на кампанията някой от твойте сънародници ще ти каже: „Та той, дори не говори добре английски”. Ех, скъпи мои, едва ли някой скоро е говорил такъв брилянтен английски. Спомняш си дори такъв случай. Обама е заобиколен от черни и един от тях му казва: „Ти не можеш да говориш като нас”. В отговор Обама започна да им говори бързо на сленг, от което цялата група замръзна в мълчание. Ти отдавна си взел решение да му помогнеш с всичко, с което можеш. Записваш се по Интернет като доброволец в кампанията му, правиш дарения, преминаваш двудневен тренировъчен курс за районен организатор. Там се срещаш с необикновени хора. Красиви лица - бели и черни. Очите им светят от възторг. Никога няма да забравиш лектора – Мелиса Макнийл. Учителка по музика, интелигентна, чувсвителна и преданна. После дните отлитат като птици, един след друг. Трябва да се помогне в Индиана. Хиляди телефонни обаждания. И както се казва „ето идва заветния миг”. Барак Обама – сенатрът от Илинойс е първият чернокож президент на Америка. Неописуема радост. Почти същата, като при избирането на Желъо Желев за президент на България. Само че сега сме в Америка – сърцето на световната демокрация. И се обръщаш с гняв назад. Заради всички пропуснати мигове. Да се живее на този свят е трудно, но другаде няма къде.
10 ноември 2008 г. Севделин Панев
Чикаго
Етюд в три части за един не-културен шок
Какво е културен шок? Според речниците това е шок от новите и непознати неща, с които човек се сблъсква при пристигането си в чужда страна. Но за да няма недоразумения още в самото начало трябва да се каже, че културен шок не означава че човек от страна с по-ниска култура е попаднал в страна с по-висока култура. Съвсем не. Това е универсално човешко преживяване, отнася се за всички хора без изключение и визира целия спектър на чувства и вътрешни конфликти през които преминава човешката му душа преди да успее или да не успее да се справи с новата среда. И всичко това се случва само защото човекът се е откъснал от най-любимото за него място на Земята. Още през 70-те години на миналия век един американски психолог е изследвал обширно и детайлно това човешко състояние. Според него има четири стадия през които преминава животът, нека за улеснение кажем, на всеки емигрант. Първият е стадият на уплахата и любопитството. Попаднал на новото място човекът иска максимално бързо да изучи и да свикне със заобикалящата го среда, т.е. да се адаптира. През цялото време чувства в себе си несигурност и съмнение дали ще успее. Изразява се с мисълта: „Винаги мога да се върна у дома.” И това състояние продължава от няколко месеца до 1-2 години. Много зависи от това дали човекът усвоява добре езика на страната домакин и дали преди това е посещавал други страни. Ако е бил подготвен по-отрано този етап ще му отнеме по-малко време. След това започва вторият стадий – на сравнението и критиката. Всичко за което е намразил своята родина, всичко което не е харесвал и считал за несправедливо в нея, за да оправдае своята емиграция, избледнява и става маловажно. Сега той вижда само най-хубавото, спомня си всички прекрасни мигове които е преживял, всички прекрасни хора и приятели, които е имал там, в своето отечество, в своя дом. И вече не харесва страната домакин, защото е убеден, че се е отнесла безразлично или враждебно към него. Тогава започва да се изолира от средата, вкопчва се или в семейството си или в приятелите сънародници и заедно с тях се опитва да се присмее или да отхвърли правилата на страната домакин. Може да се изрази например с изречението: „Искаш всичко и веднага, а получаваш нищо и постепенно.” И това продължава също няколко години, някои остават в тази фаза завинаги и усърдно се стараят да убедят новодошлите в своята правота. И тогава той или тя започва да крои планове, в зависимост от възпитанието си, или да се върне завинаги в майчината утроба на родината си (регресия) или да „ужили” по някакъв начин страната домакин (отмъщение). Но ако премине успешно през този ад от чувства и състояние на горест, човекът ще навлезе в третият стадий на своя нов живот. Когато очите и ушите му се отварят за всичко около него. Вече си е намерил хубава работа, има си някой „местен” който го протектира, било то любовник/ца или просто приятел. Има нова среда, нов дом, нови интереси. Някои може дори да се „друсат”, така за удоволствие, просто защото всички го правят. Жените се развеждат или омъжват, независимо дали са сами или имат деца, едни по сметка, други по любов. На мъжете мислите им текат не във вид на думи, а на цифри. С други думи човекът вече има втора родина. Може да се илюстрира с думите: „Ние сигурно тук ще остареем, и сигурно тук ще умрем, дет’ се казва” или пък от евангелието на Йоан: „Преди бях сляп, сега виждам.”
Минали са сигурно вече десетки години и човекът е станал съставна част от новото общество.
Вълнува се искрено от живота в новата си родина, има нови спортни и политически пристрастия, гласува на изборите, знае всичко за своите съседи, децата му говорят родния език с акцент. Ето това е четвъртата фаза на културния шок, в която неусетно, благодарение на своята воля и търпение, емигрантът се е потопил щастливо и безметежно, като в приказките. Някои са спечелили много пари и вече са на голяма почит („Пази боже сляпо да прогледа”). Или както се казва – от беззащитно имаго и личинка човекът се е превърнал в анонимно и зряло насекомо. Същият този американски психолог твърди, че само и единствено в този стадий емигрантът може да изпита носталгия в истинския смисъл на думата. Всички подобни чувства в предишните етапи са само превземки, флиртове или самоизмами. Защото само когато истински загубиш нещо можеш да почувстваш липсата му. Нещо подобно като смърт на най-близък човек (майка).
Такава е съдбата на емигранта, както и да му се ще понякога на човек всичко това да не е вярно. И сега преди да изиграем етюда нека да направим едно кратко въведение. Представи си за миг, че си една песъчинка в пустинята или едно самотно туптящо сърце във всемира. Да, ти просто си един от хилядите българи - емигранти в тази страна. Дошъл си тук защото си искал да промениш нещо в себе си, защото си искал да победиш, защото си повярвал, че това е единственото място на Земята, където можеш да почувстваш уханието на свободата. Имал си щастливо детство. Израстнал си в едно малко градче на България. Всички у дома са лекари. По-късно и ти ще станеш лекар, т.е. ще получиш Хипократовата клетва в наследство, така да се каже. Възпитан си в дух на еснафска порядъчност, вяра в науката, преклонение пред човешкия живот и винаги да казваш истината. Бог не е споменаван в семейните разговори, но тъй като си го сънувал знаеш че Той се е притаил някъде дълбоко в теб и изпълва душата ти с упоителна нега. После растеш, но не поумняваш. Опознаваш женската любов, но все бягаш от нея, защото те е страх. Тук не става дума за секс, за „хормони”, както казва една твоя „бивша позната” (как нелепо само звучи това бивша позната – почти като „любовница от първия брак”). Копнееш да те разбират. Твоят асистент по кардиология ти е споделял: „На този свят никой не ме разбра. Само жена ми, … и то погрешно.” Четеш много. Твои кумири стават Шопенхауер, Нитцче, Достоевски, Фройд, но в българската си душа най-високо си поставил Димчо Дебелянов, Йовков и Емилиян Станев. После започваш работа. Научаваш се на емпатия. Прегледал си хиляди хора и три пъти си спасявал човешки същества в клинична смърт. (Вбесяваш се когато някой ти каже, че американските доктори са по-добри от българските, но винаги мълчиш и мазохистично се наслаждаваш на унижението.) Междувременно си се женил два пъти, и двата пъти несполучливо. Имаш син от първия си брак, който живее с първата ти жена в чужбина. Ти ставаш циник, за да не те нараняват повече. И въпреки това отново жадуваш любовта на Жената.Откриваш я, но Тя милата не те разпознава, защото е обсебена от някакъв „дълбок” секс с друг, който тя преживява като „обречена” любов и вие се разминавате във времето. Душата те боли, но внимаваш да не изпаднеш в депресия. Твойте мисли и сънища са „разнолики и нестройни”. Чувствата ти – още повече. Но тъй като както е известно „животът е един от най-трудните” и никога не следва нашите планове, ти си си мечтал да „разнасяш надежда за всички”, но вместо това разнасяш … пици.
Та ето го и етюда. Нека отбележим само мимоходом, че етюдът е съвсем истински, на живо (месо). И така в един прекрасен неделен ден на миналата пролет до теб спира полицейска кола и полицая те пита дали си имал инцидент предишния ден. Отговаряш му, че не си спомняш такова нещо. Излиза от колата и ти заприличва на бременен плъх – с коремче под колана. Казва: „Правим разследване и трябва да дойдеш с мен в полицията за един час.”
- Но, аз съм на работа.
- Няма значение. Ше кажа на шефа ти.
Понечваш да седнеш до него отпред, но той ти отваря задната врата, с решетката. Отивате в полицията и влизате в някаква сива стая, в която има само една маса и няколко заковани стола. Не можеш да се отървеш от натрапчивия образ за плъховете. Идва още един полицай – по всичко личи от мексикански произход. Дават ти бял лист и искат от теб да опишеш всички места и маршрути през които си минал предишния ден до 6 часа вечерта. Ти малко се затрудняваш и той взeма белия лист и казва: „Добре, ти ми диктувай, аз ще пиша.” Разказваш му всичко и за доказателство му оставяш етикетите на адресите, където си бил и една бележка от Walgreens с покупките и часа когато си бил там – 6ч. и 10 мин. Ти питаш защо се прави това разследване и той ти казва, че предишния ден някаква кола е блъснала една възрастна жена на кръстовището на Lawrence и Cumberland и шофъорът е избягал от местопроизшествието. Жената е все още в безсъзнание и в крайно критично състояние. Но – казва и те гледа право в очите – ние имаме един свидетел, който е видял че това е била тъмна кола с отличителна табела на пица. Накрая ти прочита правата от някакъв лист и ти се подписваш под показанията си. Ти си доверчив човек и никога дори през ум не ти е минавало да се заяждаш или да спориш с полицай, защото знаеш че то е същото като да изръмжиш срещу някое куче. Той те връща обратно откъдето те е взел и твоето вътрешно време отново започва да тече в познатия ти монотонен ритъм. Ти си забравил за случилото се още същия ден и си заживяваш втръсналия ти до болка емигрантски живот.
Не минава и месец и едно телефонно обаждане те изважда от твоето „сънуване на яве”.
- Аз съм детектив Лъогрийн. Трябва да дойдеш в 2 часа в полицията,за да поговорим.
Съгласяваш се безропотно. Отиваш точно навреме, но половин час чакаш да те извикат, в компанията единствено на камерата в ъгъла. После една врата се отваря и се появява цивилно облечен мъж с полицейска значка на колана. Напомня ти на някакъв актъор – атлетичен, със смолисто черна коса и набраздено лице. Докато те превежда през някакви коридори чуваш зад гърба си:
- Говориш ли английски?
Казваш, че говориш достатъчно за да се разбираш с всеки. Влизате в една стая, отново сива, където има още двама мъже. Вътрешния ти глас ти подсказва, че това ще бъде разпит. Единият е огромен и стои прав, другия седи с някаква папка в ръцете и изобщо не прилича на полицай. Точно той е Лъогрийн. Този който те е довел ти казва да седнеш и ти предлага кафе.
- Аз съм детектив Делгадо и водя това разследване. Знаеш ли защо си тук?
Замисляш се (Защо ли наистна съм тук?) и още преди да си отговорил той се обръща към другите двама и казва:
- Та той не знае английски. Нищо няма да стане.
После те поглежда рязко и с тон близък до военна команда почти изкрещява:
- Повторяй след мен. Това е полицейският участък Норидж на щата Илинойс.
Ти повтаряш като папагал, невярвайки на ушите си.
- Виж какво. Тази жена още е в болница и е много зле. Ние сега не те обвиняваме, но ти си единствения ни заподозрян, така че признай си че ти блъсна жената.
Казваш му че не си блъскал никаква жена и го гледаш втренчено в лицето.
- Добре. Ти какъв си бил в твоята страна?
- Лекар.
- Като си лекар защо не си си стоял там, а си дошъл в Америка да разнасяш пици?
- Ами… Хванал те е натясно. Нямаш готов отговор на този въпрос. – Исках да променя живота си за по-добро.
- Ти майка имаш ли?
- Да. Защо? (По това време майка ти е болна, но все още жива.)
- Ако някой блъсне твойта майка на улицата и избяга как ще се почувстваш?
- Ужасно.
- Ето виждаш ли? Затова е по-добре още сега да си признаеш, че ти блъсна тази жена.
Усмихваш се горчиво и правиш нескопосан опит да се прекръстиш. Той скача от стола побеснял и ти крещи в лицето:
- Само не ми прави такива жестове, че така ще ме ядосаш, че изобщо не можеш да си преставиш какво ще стане. Тука е Америка и такива не ни минават.
- Може ли да направя едно изявление? – промълвяваш заеквайки. Успокоява се, сяда отново и с възможно най-ехидната усмивка казва:
- Точно това чакам от теб.
- Вижте детектив Делгадо, аз съм добре възпитан и добре образован човек и никога през живота си не съм оставял пострадал на местопроизшествие без помощ.
Започва да се смее.
- Ти знаеш ли колко добре възпитани, образовани, интелигентни и богати хора има в затвора.
(Онемяваш. Как да знаеш като никога не си бил в затвора.) И продължава: - Чувал ли си някога за детектора на лъжата?
- Да, чувал съм.
- Ти знаеш ли, че ние в Америка имаме най-добрите специалисти в света и че сега ако те подложим на детектора на лъжата и разберем че лъжеш отиваш в затвора? Знаеш ли това? И че ако ни лъжеш отношението ни към теб ще стане съвсем различно. А? Съгласен ли си да те подложим на детектора на лъжата?
- Съгласен съм.
- Ти май не разбираш за какво ти говоря. Знаеш ли, че имаме още един уред, който се слага на гърлото и по гласа нашия специалист може да познае дали ни лъжеш. Казвай. Да го викам ли?
- Да. Съгласен съм.
Излиза намръщен от стаята. За теб вече нищо няма значение. Безчувствен си като Паметника на незнайния воин. Връща се след две минути и казва, че техния специалист бил зает и днес не можел да дойде. Тогава се намесва огромният, който дотогава е стоял изправен и не е мръднал от мястото си.
-Ей ти, я ми кажи какво има на кръстовището, където стана инцидента? Какви сгради има? Изреждаш напосоки, а той повтаря: „И още какво, и още какво …”
- Има ли банка там?
- Да, има.
- Какво имат банките? (Гледаш го тъпо)…… Имат ли камери?
- Да, имат.
- Сигурно се досещаш, че ние имаме запис на инцидента и на него се вижда как твойта кола блъска тази жена.
- Това не е мойта кола.
- Наистина, записът е замъглен и не се вижда номера, но ние вече сме извикали специалист от Холивуд, който ще го изчисти и ще се види, че това е твоята кола. И тогава отиваш направо в затвора. Ние дори сега можем да те задържим 24 чса. Искаш ли да отидеш в затвора?
- Не.
- Ами признай си, че ти блъсна тази жена и няма да ходиш в затвора.
- Как да си призная нещо, което не съм извършил. Аз съм невинен.
Делгадо излиза ядосан от стаята, но почти веднага се връща.
- Ти вярваш ли в Господ? Нали преди малко направи някакъв жест.
- Да, вярвам.
- Защото аз не вярвам. И каква е твоята религия?
- Аз съм християнин. Източно-православен. И не смятам да си сменям вярата.
- Добре. Стани, вдигни си дясната ръка и се закълни пред нас, че не си блъснал тази жена.
Ставаш, вдигаш си ръката и се заклеваш. Той те гледа в очите и казва:
- Сега си свободен, но ние съвсем скоро ще те потърсим. И си вземи кафето. Да не мислиш, че сме сложили отрова в него. Ние не сме от КГБ. Довиждане.
Тръгваш си с кафето и вървиш като препариран. Всички вътрешности ти вибрират. Излизаш, но не знаеш накъде да поемеш. Изсипваш кафето в някакво кошче за боклук, но продължаваш да стискаш чашата. В ума ти гъмжи от псувни. Реката на гнева и яростта само чака да бъде отприщена. Някакси успяваш да се добереш до вкъщи. Чувстваш се като изваден от някакъв филм на Уди Алън (Само дето я няма Скарлет Йохансон да и плачеш в скута.) После разказваш, споделяш с всички твои сънародници, които считаш за близки и искаш да ти помогнат. Но те не трепват, защото всеки от тях има триста дяволи на главата си и защото това не е техен проблем. Накрая отиваш при шефа си и му казваш:
- Шефе, ти знаеш че съм невинен, защото това е станало в работно време и трябва да ми помогнеш. Някой в тая Америка трябва да ме защити.
- Добре Шелдън (така те нарича). Ще ти помогна.
На другия ден той е направил разпечатка на цялото ти движение в онзи ден, обадил се е на свой приятел, който му е дал адвоката с когото трябва да се срещнете. Тръгвате с джипа му за Downtown и докато пътувате ти казва:
- Шелдън, много съжалявам че опознаваш лошата страна на Америка. Не всичко в Америка е такова. Има и хубави неща.
И продължава:
- Адвоката при когото отиваме е евреин и е приятел на моя приятел и затова сега нищо няма да ни вземе. Знаеш ли защо евреите са умни? Защото, докато ние играехме наште игри, те слушаха своите майки и учеха. После ние станахме дребни собственици, а те – адвокати, банкери, бизнесмени и доктори. Така че, слушай внимателно какво ще ти каже.
Качвате се на някакъв много висок етаж, едно много чаровно момиче с очила ви посреща и ви разполага в приемната. След малко той идва и влизате в неговия кабинет, който е отрупан с дебели книги, разхвърляни навсякъде. Той е млад пич с очила, облечен в сако и дънки. Лицето му е леко сипаничаво и леко … небръснато. Запознавате се и сядате на една много дълга маса.
Той изважда една папка с бели листа и започва да те разпитва и старателно да си записва. Задава ти дословно същите въпроси, които си чул и в полицията, само че много по-внимателно и обстоятелствено, изисквайки от теб невероятни подробности. Като например: „Кога си си сменял спирачките на колата за последен път?”, „Кажи ми, какво точно си купи в Walgreens?” и все от тоя сорт. На въпроса ти дали всичко това е необходимо отговаря: „За да мога да те защитя трябва да знам три пъти повече от полицаите. Неща, които те не знаят. И най-важното - повече никакви изявления. Каквото и да стане в бъдеще, дори да те арестуват, което не го вярвам, само ми се обаждаш и ме чакаш.” После, между другото споменава, че този полицейски участък бил известен в цяло Чикаго със свойте незаконни действия. Тогава твоя шеф го пита: „Добре де, всичките тия незаконни действия на полицията така ли ще останат без последствие?” „За съжаление, да – казва Джеф (адвоката) – всичко остава за сметка на неговия опит в Америка, тъй като няма свидетели.” След всичко това той се отпуска на стола и вие започвате свободен разговор. Пита те каква е мечтата ти в Америка. Казваш му, че са две: да станеш доктор тук и да напишеш книгата на своя живот на английски.
- За какво ще бъде книгата? (Никой досега е ти е задавал този въпрос.)
- За това как протича вътрешното време в човека докато му се случват всички житейски неща.
- Твърде интересно.
После говорите за политика. Интересува се кой управлява в България. Разказва как е бил в Турция и колко много му харесал пъстрия живот там.
Разделяте се и в душата ти постепенно се възцарява мир и спокойствие. По обратния път след няколкоминутно мълчание твоят шеф ти казва:
- Шелдън, нека сега да видим дали си си научил урока. Идват полицаите и било на улицата било у вас те арестуват. Слагат ти белезниците и те отвеждат в полицията. Питат те: „Как се казваш?” Ти какво отговаряш?
Гледаш го въпросително.
- Отговаряш: Искам присъствието на моя адвокат. Те те питат: „Къде живееш?” Ти пак им казваш: Искам моя адвокат тук. Каквото и да те питат само казваш: Искам моя адвокат, искам моя адвокат, и така до безсъзнание, докато не спрат да те питат каквото и да било. Разбра ли?
- Разбрах.
Разбираш и още едно нещо. Че най-трудно се усвояват най-простите неща.
Ето това е всичко. Завеса.
Чикаго Севделин Панев
25 Април 2007
Минали са сигурно вече десетки години и човекът е станал съставна част от новото общество.
Вълнува се искрено от живота в новата си родина, има нови спортни и политически пристрастия, гласува на изборите, знае всичко за своите съседи, децата му говорят родния език с акцент. Ето това е четвъртата фаза на културния шок, в която неусетно, благодарение на своята воля и търпение, емигрантът се е потопил щастливо и безметежно, като в приказките. Някои са спечелили много пари и вече са на голяма почит („Пази боже сляпо да прогледа”). Или както се казва – от беззащитно имаго и личинка човекът се е превърнал в анонимно и зряло насекомо. Същият този американски психолог твърди, че само и единствено в този стадий емигрантът може да изпита носталгия в истинския смисъл на думата. Всички подобни чувства в предишните етапи са само превземки, флиртове или самоизмами. Защото само когато истински загубиш нещо можеш да почувстваш липсата му. Нещо подобно като смърт на най-близък човек (майка).
Такава е съдбата на емигранта, както и да му се ще понякога на човек всичко това да не е вярно. И сега преди да изиграем етюда нека да направим едно кратко въведение. Представи си за миг, че си една песъчинка в пустинята или едно самотно туптящо сърце във всемира. Да, ти просто си един от хилядите българи - емигранти в тази страна. Дошъл си тук защото си искал да промениш нещо в себе си, защото си искал да победиш, защото си повярвал, че това е единственото място на Земята, където можеш да почувстваш уханието на свободата. Имал си щастливо детство. Израстнал си в едно малко градче на България. Всички у дома са лекари. По-късно и ти ще станеш лекар, т.е. ще получиш Хипократовата клетва в наследство, така да се каже. Възпитан си в дух на еснафска порядъчност, вяра в науката, преклонение пред човешкия живот и винаги да казваш истината. Бог не е споменаван в семейните разговори, но тъй като си го сънувал знаеш че Той се е притаил някъде дълбоко в теб и изпълва душата ти с упоителна нега. После растеш, но не поумняваш. Опознаваш женската любов, но все бягаш от нея, защото те е страх. Тук не става дума за секс, за „хормони”, както казва една твоя „бивша позната” (как нелепо само звучи това бивша позната – почти като „любовница от първия брак”). Копнееш да те разбират. Твоят асистент по кардиология ти е споделял: „На този свят никой не ме разбра. Само жена ми, … и то погрешно.” Четеш много. Твои кумири стават Шопенхауер, Нитцче, Достоевски, Фройд, но в българската си душа най-високо си поставил Димчо Дебелянов, Йовков и Емилиян Станев. После започваш работа. Научаваш се на емпатия. Прегледал си хиляди хора и три пъти си спасявал човешки същества в клинична смърт. (Вбесяваш се когато някой ти каже, че американските доктори са по-добри от българските, но винаги мълчиш и мазохистично се наслаждаваш на унижението.) Междувременно си се женил два пъти, и двата пъти несполучливо. Имаш син от първия си брак, който живее с първата ти жена в чужбина. Ти ставаш циник, за да не те нараняват повече. И въпреки това отново жадуваш любовта на Жената.Откриваш я, но Тя милата не те разпознава, защото е обсебена от някакъв „дълбок” секс с друг, който тя преживява като „обречена” любов и вие се разминавате във времето. Душата те боли, но внимаваш да не изпаднеш в депресия. Твойте мисли и сънища са „разнолики и нестройни”. Чувствата ти – още повече. Но тъй като както е известно „животът е един от най-трудните” и никога не следва нашите планове, ти си си мечтал да „разнасяш надежда за всички”, но вместо това разнасяш … пици.
Та ето го и етюда. Нека отбележим само мимоходом, че етюдът е съвсем истински, на живо (месо). И така в един прекрасен неделен ден на миналата пролет до теб спира полицейска кола и полицая те пита дали си имал инцидент предишния ден. Отговаряш му, че не си спомняш такова нещо. Излиза от колата и ти заприличва на бременен плъх – с коремче под колана. Казва: „Правим разследване и трябва да дойдеш с мен в полицията за един час.”
- Но, аз съм на работа.
- Няма значение. Ше кажа на шефа ти.
Понечваш да седнеш до него отпред, но той ти отваря задната врата, с решетката. Отивате в полицията и влизате в някаква сива стая, в която има само една маса и няколко заковани стола. Не можеш да се отървеш от натрапчивия образ за плъховете. Идва още един полицай – по всичко личи от мексикански произход. Дават ти бял лист и искат от теб да опишеш всички места и маршрути през които си минал предишния ден до 6 часа вечерта. Ти малко се затрудняваш и той взeма белия лист и казва: „Добре, ти ми диктувай, аз ще пиша.” Разказваш му всичко и за доказателство му оставяш етикетите на адресите, където си бил и една бележка от Walgreens с покупките и часа когато си бил там – 6ч. и 10 мин. Ти питаш защо се прави това разследване и той ти казва, че предишния ден някаква кола е блъснала една възрастна жена на кръстовището на Lawrence и Cumberland и шофъорът е избягал от местопроизшествието. Жената е все още в безсъзнание и в крайно критично състояние. Но – казва и те гледа право в очите – ние имаме един свидетел, който е видял че това е била тъмна кола с отличителна табела на пица. Накрая ти прочита правата от някакъв лист и ти се подписваш под показанията си. Ти си доверчив човек и никога дори през ум не ти е минавало да се заяждаш или да спориш с полицай, защото знаеш че то е същото като да изръмжиш срещу някое куче. Той те връща обратно откъдето те е взел и твоето вътрешно време отново започва да тече в познатия ти монотонен ритъм. Ти си забравил за случилото се още същия ден и си заживяваш втръсналия ти до болка емигрантски живот.
Не минава и месец и едно телефонно обаждане те изважда от твоето „сънуване на яве”.
- Аз съм детектив Лъогрийн. Трябва да дойдеш в 2 часа в полицията,за да поговорим.
Съгласяваш се безропотно. Отиваш точно навреме, но половин час чакаш да те извикат, в компанията единствено на камерата в ъгъла. После една врата се отваря и се появява цивилно облечен мъж с полицейска значка на колана. Напомня ти на някакъв актъор – атлетичен, със смолисто черна коса и набраздено лице. Докато те превежда през някакви коридори чуваш зад гърба си:
- Говориш ли английски?
Казваш, че говориш достатъчно за да се разбираш с всеки. Влизате в една стая, отново сива, където има още двама мъже. Вътрешния ти глас ти подсказва, че това ще бъде разпит. Единият е огромен и стои прав, другия седи с някаква папка в ръцете и изобщо не прилича на полицай. Точно той е Лъогрийн. Този който те е довел ти казва да седнеш и ти предлага кафе.
- Аз съм детектив Делгадо и водя това разследване. Знаеш ли защо си тук?
Замисляш се (Защо ли наистна съм тук?) и още преди да си отговорил той се обръща към другите двама и казва:
- Та той не знае английски. Нищо няма да стане.
После те поглежда рязко и с тон близък до военна команда почти изкрещява:
- Повторяй след мен. Това е полицейският участък Норидж на щата Илинойс.
Ти повтаряш като папагал, невярвайки на ушите си.
- Виж какво. Тази жена още е в болница и е много зле. Ние сега не те обвиняваме, но ти си единствения ни заподозрян, така че признай си че ти блъсна жената.
Казваш му че не си блъскал никаква жена и го гледаш втренчено в лицето.
- Добре. Ти какъв си бил в твоята страна?
- Лекар.
- Като си лекар защо не си си стоял там, а си дошъл в Америка да разнасяш пици?
- Ами… Хванал те е натясно. Нямаш готов отговор на този въпрос. – Исках да променя живота си за по-добро.
- Ти майка имаш ли?
- Да. Защо? (По това време майка ти е болна, но все още жива.)
- Ако някой блъсне твойта майка на улицата и избяга как ще се почувстваш?
- Ужасно.
- Ето виждаш ли? Затова е по-добре още сега да си признаеш, че ти блъсна тази жена.
Усмихваш се горчиво и правиш нескопосан опит да се прекръстиш. Той скача от стола побеснял и ти крещи в лицето:
- Само не ми прави такива жестове, че така ще ме ядосаш, че изобщо не можеш да си преставиш какво ще стане. Тука е Америка и такива не ни минават.
- Може ли да направя едно изявление? – промълвяваш заеквайки. Успокоява се, сяда отново и с възможно най-ехидната усмивка казва:
- Точно това чакам от теб.
- Вижте детектив Делгадо, аз съм добре възпитан и добре образован човек и никога през живота си не съм оставял пострадал на местопроизшествие без помощ.
Започва да се смее.
- Ти знаеш ли колко добре възпитани, образовани, интелигентни и богати хора има в затвора.
(Онемяваш. Как да знаеш като никога не си бил в затвора.) И продължава: - Чувал ли си някога за детектора на лъжата?
- Да, чувал съм.
- Ти знаеш ли, че ние в Америка имаме най-добрите специалисти в света и че сега ако те подложим на детектора на лъжата и разберем че лъжеш отиваш в затвора? Знаеш ли това? И че ако ни лъжеш отношението ни към теб ще стане съвсем различно. А? Съгласен ли си да те подложим на детектора на лъжата?
- Съгласен съм.
- Ти май не разбираш за какво ти говоря. Знаеш ли, че имаме още един уред, който се слага на гърлото и по гласа нашия специалист може да познае дали ни лъжеш. Казвай. Да го викам ли?
- Да. Съгласен съм.
Излиза намръщен от стаята. За теб вече нищо няма значение. Безчувствен си като Паметника на незнайния воин. Връща се след две минути и казва, че техния специалист бил зает и днес не можел да дойде. Тогава се намесва огромният, който дотогава е стоял изправен и не е мръднал от мястото си.
-Ей ти, я ми кажи какво има на кръстовището, където стана инцидента? Какви сгради има? Изреждаш напосоки, а той повтаря: „И още какво, и още какво …”
- Има ли банка там?
- Да, има.
- Какво имат банките? (Гледаш го тъпо)…… Имат ли камери?
- Да, имат.
- Сигурно се досещаш, че ние имаме запис на инцидента и на него се вижда как твойта кола блъска тази жена.
- Това не е мойта кола.
- Наистина, записът е замъглен и не се вижда номера, но ние вече сме извикали специалист от Холивуд, който ще го изчисти и ще се види, че това е твоята кола. И тогава отиваш направо в затвора. Ние дори сега можем да те задържим 24 чса. Искаш ли да отидеш в затвора?
- Не.
- Ами признай си, че ти блъсна тази жена и няма да ходиш в затвора.
- Как да си призная нещо, което не съм извършил. Аз съм невинен.
Делгадо излиза ядосан от стаята, но почти веднага се връща.
- Ти вярваш ли в Господ? Нали преди малко направи някакъв жест.
- Да, вярвам.
- Защото аз не вярвам. И каква е твоята религия?
- Аз съм християнин. Източно-православен. И не смятам да си сменям вярата.
- Добре. Стани, вдигни си дясната ръка и се закълни пред нас, че не си блъснал тази жена.
Ставаш, вдигаш си ръката и се заклеваш. Той те гледа в очите и казва:
- Сега си свободен, но ние съвсем скоро ще те потърсим. И си вземи кафето. Да не мислиш, че сме сложили отрова в него. Ние не сме от КГБ. Довиждане.
Тръгваш си с кафето и вървиш като препариран. Всички вътрешности ти вибрират. Излизаш, но не знаеш накъде да поемеш. Изсипваш кафето в някакво кошче за боклук, но продължаваш да стискаш чашата. В ума ти гъмжи от псувни. Реката на гнева и яростта само чака да бъде отприщена. Някакси успяваш да се добереш до вкъщи. Чувстваш се като изваден от някакъв филм на Уди Алън (Само дето я няма Скарлет Йохансон да и плачеш в скута.) После разказваш, споделяш с всички твои сънародници, които считаш за близки и искаш да ти помогнат. Но те не трепват, защото всеки от тях има триста дяволи на главата си и защото това не е техен проблем. Накрая отиваш при шефа си и му казваш:
- Шефе, ти знаеш че съм невинен, защото това е станало в работно време и трябва да ми помогнеш. Някой в тая Америка трябва да ме защити.
- Добре Шелдън (така те нарича). Ще ти помогна.
На другия ден той е направил разпечатка на цялото ти движение в онзи ден, обадил се е на свой приятел, който му е дал адвоката с когото трябва да се срещнете. Тръгвате с джипа му за Downtown и докато пътувате ти казва:
- Шелдън, много съжалявам че опознаваш лошата страна на Америка. Не всичко в Америка е такова. Има и хубави неща.
И продължава:
- Адвоката при когото отиваме е евреин и е приятел на моя приятел и затова сега нищо няма да ни вземе. Знаеш ли защо евреите са умни? Защото, докато ние играехме наште игри, те слушаха своите майки и учеха. После ние станахме дребни собственици, а те – адвокати, банкери, бизнесмени и доктори. Така че, слушай внимателно какво ще ти каже.
Качвате се на някакъв много висок етаж, едно много чаровно момиче с очила ви посреща и ви разполага в приемната. След малко той идва и влизате в неговия кабинет, който е отрупан с дебели книги, разхвърляни навсякъде. Той е млад пич с очила, облечен в сако и дънки. Лицето му е леко сипаничаво и леко … небръснато. Запознавате се и сядате на една много дълга маса.
Той изважда една папка с бели листа и започва да те разпитва и старателно да си записва. Задава ти дословно същите въпроси, които си чул и в полицията, само че много по-внимателно и обстоятелствено, изисквайки от теб невероятни подробности. Като например: „Кога си си сменял спирачките на колата за последен път?”, „Кажи ми, какво точно си купи в Walgreens?” и все от тоя сорт. На въпроса ти дали всичко това е необходимо отговаря: „За да мога да те защитя трябва да знам три пъти повече от полицаите. Неща, които те не знаят. И най-важното - повече никакви изявления. Каквото и да стане в бъдеще, дори да те арестуват, което не го вярвам, само ми се обаждаш и ме чакаш.” После, между другото споменава, че този полицейски участък бил известен в цяло Чикаго със свойте незаконни действия. Тогава твоя шеф го пита: „Добре де, всичките тия незаконни действия на полицията така ли ще останат без последствие?” „За съжаление, да – казва Джеф (адвоката) – всичко остава за сметка на неговия опит в Америка, тъй като няма свидетели.” След всичко това той се отпуска на стола и вие започвате свободен разговор. Пита те каква е мечтата ти в Америка. Казваш му, че са две: да станеш доктор тук и да напишеш книгата на своя живот на английски.
- За какво ще бъде книгата? (Никой досега е ти е задавал този въпрос.)
- За това как протича вътрешното време в човека докато му се случват всички житейски неща.
- Твърде интересно.
После говорите за политика. Интересува се кой управлява в България. Разказва как е бил в Турция и колко много му харесал пъстрия живот там.
Разделяте се и в душата ти постепенно се възцарява мир и спокойствие. По обратния път след няколкоминутно мълчание твоят шеф ти казва:
- Шелдън, нека сега да видим дали си си научил урока. Идват полицаите и било на улицата било у вас те арестуват. Слагат ти белезниците и те отвеждат в полицията. Питат те: „Как се казваш?” Ти какво отговаряш?
Гледаш го въпросително.
- Отговаряш: Искам присъствието на моя адвокат. Те те питат: „Къде живееш?” Ти пак им казваш: Искам моя адвокат тук. Каквото и да те питат само казваш: Искам моя адвокат, искам моя адвокат, и така до безсъзнание, докато не спрат да те питат каквото и да било. Разбра ли?
- Разбрах.
Разбираш и още едно нещо. Че най-трудно се усвояват най-простите неща.
Ето това е всичко. Завеса.
Чикаго Севделин Панев
25 Април 2007
Абонамент за:
Коментари (Atom)
.jpg)
